НЕДЕЛНО ЧЕТИВО: „Тяло под роклята” от Галин Никифоров

14:00, 30 сеп 18 / Култура 25 1884 Шрифт:
Topnovini Автор: Topnovini

Галин Никифоров прави голямо завръщане с „Тяло под роклята” от Галин Никифоров – голямото завръщане на автора на „Лисицата”

Премиерата на книгата е на 4 октомври от 19:00 ч. в Младежки театър „Николай Бинев”, когато актьорът от филма „Посоки” Станислав Кертиков, проф. Амелия Личева и писателят Захари Карабашлиев ще се превърнат в телата „под роклята”.

Предлагаме ви откъс от романа:

I

„СПОХОДИХА НИ СТРАННИ ДНИ
И ПРЕЗ СТРАННИТЕ ИМ ЧАСОВЕ
СЕ ЛУТАМЕ САМИ ВСЕ ОЩЕ,
КОГАТО БЯГАМЕ ОТ ДНИТЕ
КЪМ КАМЕННИ И СТРАННИ НОЩИ...“

Лятото се е смирило пред края си и горещините му са вече само лош спомен. Последните дни на август са подранило облекчение, за което всеки тайно си е мечтал. Въздухът е мек като коприна и свежестта му е съживила града.
Борис стои зад витрината на фризьорския салон и гледа смръщен слънчевата утрин навън. Облечен е в зелена туника и бял панталон, с които прилича на хирург, но кожените сандали и вързаната на опашка коса променят впечатлението. Зад него стажантката му филира косата на поредното момиче от модната къща, от която ги дели само една вътрешна врата. По неравномерното почукване на ножицата е разбрал, че тя не се старае достатъчно, но нищо не казва.
Чистачката излиза от служебната стая с метла и лопатка в ръцете и поглежда към Борис, после смутено свежда очи, сякаш е научила някаква тъмна тайна за него. Видяла е какво има в кафеза за птици, покрит с копринен шал върху масата вътре, видяла е и използваните тубичка и флакон от боя за коса и усеща, че очите ѝ още смъдят от амоняка.
– Недей да повтаряш с ножицата на едно и също място – казва най-накрая Борис на стажантката, без да се обръща. Гласът му е странно далечен и безучастен. – Филирането се прави равномерно, с едно движение. Казах ти да разделиш косата на седем сектора, не на четири. Сега кичурите са по-дебели и по-широки, затова повтаряш и правиш косата на нищо.
Стажантката несъзнателно прехапва устни в усилието си да върши нещата както трябва. Дори не предполага, че късметът ѝ да я наемат на тази работа се дължи само на това, че е левичарка. Защото Борис, също левичар, винаги предпочита да обучава такива като него, отколкото да използва „огледалните“ си умения, за да учи десняци. Но това вече няма значение – днес е последният му ден тук, ден, след който животът му ще се промени напълно.
Обръща се и се заглежда в снопчетата коса, които излитат от филажната ножица и падат безшумно по пода. Спокойното му младо лице и бледосините му очи са уморени и тъжни. В изражението му има някаква нежна сила, а стойката на дребното му тяло – като балетист с изпънати крака и опънати назад рамене, затвърждава това усещане.
Миниатюрните снопчета от косата на момичето продължават да падат по лъскавия под. Климатикът с въздишка се изключва, перката едва чуто прави още няколко уморени оборота и утихва. Потракването на ножицата става по-равномерно.
– Трябва да движиш само палеца, не цялата ръка. Имаш късмет, че тази прическа е лесна и моделът ти има хубава коса. – Моделът е ококорена брюнетка с пухкави устни и трапчинки на бузите. Като повечето момичета в модата и тя е прекалила с грима, затова изражението ѝ се губи.
Чистачката мете край стола, край витрината и около Борис; дебела жена е и тихо пуфти в усилието си да не влачи краката си по пода. Миризмата на амоняк все още я смущава, затова спира и разтърква носа си, после отново подхваща работата си.
Стажантката продължава с филирането, вече по-уверено. Борис е сигурен, че тя ще се усъвършенства и ще стане добра в работата си, но ще ѝ трябва време и практика. И още от утре ще ги има.
– Когато свършиш, отиди да пиеш едно кафе – казва ѝ. – Заслужила си си го.
Тя кимва доволно, а той тръгва към съседното помещение – „централата“ на модната къща.
Когато стига до вратата, кратки вълни от топлина неочаквано извират от гърдите му и се разливат чак до пръстите на ръцете му. Челото му се овлажнява, а дрехите сякаш изведнъж му отесняват. Макар да е свикнал с тези пристъпи, предизвикани от женските хормони, с които тъпче тялото си вече осем месеца, той все още продължава да се изненадва, когато ги почувства.
Влиза в просторната вътрешна зала без прозорци, залята от мека бяла светлина, където кипи усилената подготовка на новата колекция. Около дизайнерските маси, покрити с мостри, топове платове, всевъзможни обувки и аксесоари, седят десетина модела в очакване да бъдат подготвени за следобедната репетиция на вечерното ревю. Тази трудоемка и невротизираща работа в по-голямата си част е оставена в ръцете на двете асистентки на Розалия Катранджиева, собственичката на модната къща, която всички – с изключение на Борис – наричат Донатела, защото подобно на легендарната Донатела Версаче е обезобразила лицето си след поредица от ужасяващо несполучливи пластични операции.
Щом Борис затваря вратата, асистентките и някои от моделите обръщат глави към него и прекалено сърдечно го поздравяват. Всички знаят, че той е най-близкият човек на шефката им, затова засвидетелстват уважението си или прикритото си лицемерие.
Прекосява залата и без да чука, влиза в кабинета на Розалия.
Тя е застанала права до бюрото си и разглежда разхвърляните по него цветни скици на модели и модни аксесоари. Облечена е в ментовозелена риза и жълта пола, русата ѝ коса е прибрана на френски кок. Поглежда към Борис и му се усмихва – външен човек не би забелязал усмивката ѝ, защото би я помислил за спазъм по скованото ѝ лице.
– Трябваше да те видя – казва с утолена въздишка той и приближава. Целува я по бузата, след това плъзва ръце по талията ѝ и ги сключва отзад на кръста ѝ. Тя прави същото, доколкото огромните ѝ силиконови гърди ѝ позволяват. Заедно са от дълго време и са по-близки, отколкото биха предположили всички, които ги познават. Тя отдавна е загърбила тъмното си наркоманско минало и вече има утвърдения статут на жена с вкус и стил, а той – макар понякога с отегчение – играе ролята на мълчаливия тайнствен приятел, който винаги е близо до нея. Приличат на бивши любовници с прекалено отворена връзка, които са успели да запазят доверието и обичта помежду си. И са почти такива.
– Днес е важен ден. От ревюто довечера зависят много неща. – В гласа ѝ няма упрек, че я откъсва от работата.
– Щях да се учудя, ако не беше така…
– Продължаваме да се борим, нали? – казва бодро тя. Фирмата има затруднения вече втора година, едва се задържат в бранша, но Розалия никога не се оплаква.
– Правим крачки в правилната посока. Постоянно...
– Докато животът ни изяжда като злобна секси кукла с жълти очи и кристални зъби! – засмива се тя, заради умението си да бъде поетична.
Борис се смълчава и кротко оглежда чудовищното ѝ лице – тя още не знае, че я гледа така, защото може никога повече да не я види. Устните ѝ, прекалено издути в средата, са несиметрични и се разливат, вместо да опишат естествени леки елипси и да се срещнат в краищата си. Носът ѝ е като издялан, както и брадичката, която изглежда почти нормално. Веждите ѝ са изскубани и нарисувани отново върху най-изпъкналата част на очните сводове, но изглеждат не на място, а очите ѝ, откровено котешки, са прекалено вирнати и със стряскащо зле оформен контур. Неуспешната или прекалена пластика почти навсякъде е съсипала кожата.
– Какво има, Бо? Днес ми изглеждаш малко умърлушен. – Само тя и неговата сестра близначка Бориса, за чието съществуване Розалия дори не подозира, го наричат така. Детството му е единствената тайна, която е скрил от нея. В замяна на това той никога не я е питал защо е съсипала лицето си и защо гротеската, която е създала, напомня на котка. Тази негласна толерантност между двамата дава равновесие в отношенията им, макар той да страда заради това, което тя си е причинила.
– Днес мисля да си тръгна по-рано. – Борис свежда очи. – Излязоха ми някои неотложни ангажименти.
– Но довечера ще дойдеш на ревюто, нали?
– Не. Няма да мога.
Тя се учудва. Винаги е бил до нея в такива напрегнати моменти.
– Какво има? Някакви проблеми?
– Да. Но се надявам скоро да ги реша.
– Ако е за пари, няколко хилядарки винаги мога да изровя отнякъде.
– Ще се оправя сам. Нещата са по-сложни.
Погледът ѝ потъмнява.
– Отслабнал си напоследък, направо си залинял. И изобщо мисля, че не си много на себе си. Отдавна не сме си говорили.
Той едва се сдържа да не ѝ разкаже за всичко, което го мъчи. За сестра си Бориса, която от десет месеца лежи в кома, в същата онази болница, в която се запознаха преди десет години. За дъщерята на Бориса – Ева, родена с аутизъм, която е настанена при майка си в отделението за деца с увреждания. За това, че той е поел издръжката и на двете и вече е свършил парите си. За това какво е решил да направи, за да намери опрощение за греховете си от миналото, както и да запълни онази част от връзката си с нея, която винаги е липсвала. Но не може да си позволи нито едно от всички тези откровения.
Вдига ръка и пръстите му погалват лицето ѝ, погалват шията ѝ, погалват устните ѝ.
– Довечера ще се справиш. Винаги си го правила. Не познавам човек, който да не те харесва.
– Има един-двама...
– Как ще бъде наречена колекцията?
– „Цветът на нощното небе“! – Тя се шегува: това е името на една от най-известните колекции на Донатела Версаче.
– Значи още няма име?
– Още не.
Иска да ѝ помогне поне с това, преди да си тръгне – като последна милувка, последно отношение, последно чувство, преди тъгата отново да изпълни сърцето му. За да намери вдъхновение, поглежда към внушителната стена зад гърба ѝ, осеяна с фотографии, постери и любимите ѝ стихотворения, сложени в рамки. „Червената ръчна количка“ на Уилям Карлос Уилямс е на централно място, а от двете му страни са „На една врата от ада“ на Аксел Роуз и „Хвърляй зара“ на Буковски. Слабостта на Розалия към „легендарната“ поезия – както тя я нарича, е изненадваща за жена като нея, но е истинска.
– „Облечена голота“ как ти звучи? – предлага той, като интерпретира двусмислените думи на Коко Шанел, изписани над едно от стихотворенията със златист флумастер: „Жената е най-близо до това да е гола, когато е добре облечена“.
– Скоро го използваха за една серия от бельо.
Борис се оглежда за нещо друго. Фотографии на градски шик, натрапчив авангард и няколко реплики на модни шедьоври, постери на най-екзотичния „витилиго“ модел Уини Харлоу и на ексцентричния Джони Деп в „Чарли и шоколадовата фабрика“.
– Какво ще кажеш за „Мъжете, които плачеха“? От провала на Джони Деп в „Мъжът, който плачеше“.
– Ако рекламирахме „Хирошима шик“ на Рей Кавакубо от осемдесетте, щеше да мине. Мъже в кърпени дантелени пуловери и жарсени поли, мъже в бежови рокли с перлени сотоари, мъже на високи токчета... – казва замечтано Розалия, притворила очи.
– Нищо не харесваш – примирява се той без съжаление. Хубаво му е да стои така до нея и да я гледа.
– Боли ме гърбът и съм малко крива днес. Тези цици понякога направо ме съсипват.
– Можеш да си ги намалиш. Май само това не си правила...
Тя клати глава.
– Природата е трябвало да ги направи на закопчалки – от време на време да можем да си ги сваляме, че да ни олеква. Пък и така вие, мъжете, щяхте да си играете с тях, докато ние се занимаваме с нещо по-полезно. – Тя е витална жена, винаги е в настроение, надживяла е сякаш всичките си проблеми.
– Нямаше да има недоволни... – Борис едва-едва се усмихва.
Думите му днес се губят, мълчанието го дърпа към себе си, кара го да остане отново сам. Целува Розалия още веднъж, този път по двете бузи, прегръща я, като леко се изгърбва над огромните ѝ гърди, и се отдръпва.
– Всичко ще бъде наред – нежно ѝ казва той. – Само не се преработвай.
– Ще се преработя. А утре вечер ще избягаме някъде само двамата и ще си изкараме както ние си знаем.
– Ще видим...
Секунди неловка тишина, нещо неизречено остава, след това той си тръгва.

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Още по темата

Реклама