ХОТЕЛИТЕ НА ИСТОРИЯТА:
ОТ ВАТИКАНА ДО БРЮКСЕЛ
Една самотна фигурка стърчи в центъра на площад „Сан Пиетро“ в Рим. Часът е малко след десет и обширното пространство пред катедралата все още е полупразно, като изключим опашката от туристи, която се вие покрай дясното крило на колонадата и набъбва с всяка секунда като жив часовник. Мъжът е облечен в черен костюм с бяла свещеническа якичка, а слънцето свети върху лачените му обувки. Дипломатическото куфарче му придава делови вид, макар че лицето издава съвсем различно настроение. Или по-точно настроения, сменящи се на вълни под бледата изопната кожа. Тревога, гняв, отчаяние, досада, тъга... През цялото време погледът му остава прикован върху огромния купол на катедралата. Може само да се гадае за причината или причините за странното му душевно състояние. Дали не е присъствал на някаква ранна аудиенция, където е преживял нещо, преобърнало всичките му досегашни представи? Или обратно, на път за Ватикана е разбрал нещо, зреело в него от години. Нещо, което го е накарало да застине по средата на площада и с един замах е изтрило цялата му програма за деня. Доколко това има отношение към вярата? Или към личния му живот? Нима е възможно двете да бъдат отделени? А може би има и трето, кой знае: грях, тайна, чудо... Или пък наблюдателят, подведен от известни стереотипи и клишета, които най-често нямат нищо общо с конкретната човешка ситуация, просто проектира собствените си фантазии върху този самотен силует. Група дребни, подвижни монахини със сиви раса и ученически ранички на гърба забързано пресичат площада. Друга монахиня, корпулентна и строга, минава с решителни стъпки в обратната посока. Чайка, кацнала на върха на фонтана на Бернини, пие вода. Двойка японски туристи влизат във фургона на временната пощенска станция, за да изпратят картички с печат от Ватикана. Опашката край колонадата е пораснала с още 10 метра. Свещеникът не помръдва. Погледът му все така е фиксиран върху купола на „Свети Петър“, но вълните на емоциите сякаш са се уталожили, по лицето му се разлива спокойствие или по-скоро безразличие. Няма начин да узнаем дали е решил проблема, или се е отказал да го решава. Или проблемът като такъв е изчезнал? В следващия миг мъжът се обръща и бавно се запътва към края на площада. Изважда мобилен телефон от джоба и го доближава до ухото си, без да спира. Фигурата му постепенно се смалява и слива с прииждащите туристи.
Територията на папството винаги е била обратно пропорционална на влиянието му: Ватиканът е само върхът на айсберга, съставен от почти един милиард вярващи, два милиона монаси и няколкостотин хиляди свещеници. Ако един ден всички те решат да се съберат накуп върху 500-те декара на Ватиканския хълм, ще се получи човешка кула, висока повече от километър! Официално обаче Ватиканът се води най-малката държава в света с едва 1000 жители, което вероятно му спестява доста разходи. И все пак – достатъчно голяма, за да не бъде включена в „Пътеводител на микронациите“, издаден от Lonely Planet преди няколко години. Там са намерили място повече от 30 миниатюрни образувания с претенции за държавност като княжество Seeland или република Kugelmugel. Seeland е разположено на изоставена британска военноморска платформа край бреговете на Англия. Има 5 постоянни жители и 550 кв.м площ. Основано е през 60-те години на миналия век от Пади Рой Бейтс (Paddy Roy Bates), бивш военен от британската армия, който избира мястото за база на своята пиратска радиостанция Britain’s Better Music Station и заживява там със семейството си. Икономическата независимост на Сийленд се гарантира от хостинг на уебсървъри и офшорни финансови операции. Република Kugelmugel е разположена във виенския Пратер. Проект е на ексцентричния художник Едвин Липбургер, който влиза в конфликт с властите и отказва да плаща данъци. Той създава микросреда в облата си къща и започва да печата собствени пощенски марки. Обявява независимост през 1984-а. Единственият адрес в републиката е площад „Антифашист“ № 2, където се намира и въпросната конструкция. Границите на Кугелмугел са обградени с бодлива тел. На книга наброява 389 граждани. Къщата се превръща в една от туристическите атракции на Пратера, което вероятно генерира и съответните приходи. Почти всички микродържавици имат сериозен проблем със суверенитета. Щастливо изключение от правилото е Малтийският орден, който има суверенитет, но практически няма територия. Само по себе си това е забележително постижение, което може да се сравни с изчезващия котарак, описан от Луис Карол в „Алиса“, от който остава само усмивката... Но винаги може да се стигне и по-далеч! В популярната трилогия на Стиг Ларшон „Милениум“ главната героиня Лизбет Саландър е член на виртуално общество, наречено Хакерска република. Републиката наброява едва 50 граждани, компютърни гении, пръснати из различни страни и континенти, обединени в неприязънта си към държавата и капитала. Отбранителната є мощ е впечатляваща и успешно конкурира конвенционалните държави с всичките им материални ресурси. Платформата на Хакерската република се поддържа от далечни сървъри, разположени на недостъпни за органите на реда места. Макар и продукт на въображението, подобен проект изглежда напълно реалистичен на фона на всичките Фармландс, Сиимс-сити и Фейсбук, в които милиони хора водят паралелен живот. Засега не е известно сайтът WikiLeaks да е обявил независимост, но в редица отношения следва модела на Хакерската република. Зад него стои невидима мрежа от дисиденти, журналисти, математици и хайтек специалисти от всички краища на света, чиято лоялност към каузата е доста по-силна, отколкото към собствените им правителства. Мобилността и либералното законодателство в страните, където са разположени физическите компоненти на мрежата, є осигуряват своеобразна екстериториалност. Информацията е основният ресурс на тази подривна група, която, ако някога реши да се обособи като самостоятелен субект на международното право, би следвало навярно да се нарича „информационна република“.
Във Ватикана има поща, радио, банка, музеи, градини, дори миниатюрна железница, но няма хотел. Сградата за гости, където отсядат кардиналите по време на конклав, едва ли може да се нарече хотел в истинския смисъл на думата. Половин час преди края на работното време тълпите туристи трябва да се насочат към изходите и километричните музейни галерии опустяват. Зад вековните зидове се възцарява тишина и спокойствие. Във Ватикана може и да няма хотел, но за сметка на това много хотели в съседство носят името „Ватикан“. Един от тях, „Ватикан Гардън Ин”, разположен на Виа Германико, определено може да влезе в списъка на най-малките хотели в света, макар че със своите цели шест стаи трудно би конкурирал такива фаворити за книгата на Гинес като Grand Hotel de Kromme Raake или The Eh’häusl. Първият се намира в холандското селце Еенрун и се състои само от една стая, обзаведена в стил артдеко. Другият претендент, с разгърната площ 56 кв.м, е разположен в баварския град Амберг и работи вече почти 300 години. Но както се казва, конкуренцията не спи. Медиите съобщават, че в Лондон е отворил врати (по-точно врата!) наистина най-малкият хотел на света, който няма дори собствена сграда. Хотелът се помещава в луксозна каравана от типа „Еърстрийм“, 9 х 2 метра, с всички удобства, портиер, рецепция и червен килим, осигурени от веригата „Радисън“. Караваната се мести всеки ден в различни туристически точки на Лондон. На този минималистичен фон „Ватикан Гардън“ със своите три звезди и пластмасови цветя по первазите не блести с нищо особено освен с името си, навяващо метафизични асоциации. Хотелът заема част от партерния етаж на голяма римска къща от 19-и век. Навремето най-вероятно е представлявал самостоятелен апартамент, който впоследствие е нацепен на отделни кутийки, преградени с тънки стени от гипсокартон. Естествено, сайтът обещава далеч повече, отколкото реалността предлага. Градините се оказват най-обикновен вътрешен двор, който при нужда служи и за паркинг, а „уютната“ стая за закуска – неугледна тента с пластмасови стени, опъната в дъното на същия този двор. Обстановката претендира за известен шик с добре познатите стилистични фигури от 18-и век – драперии, фризове, позлатени рамки и полилеи със стъклени висулки – целящи по-скоро да отвлекат вниманието от такива подробности като кирта между плочките на банята, сапуна с къдрав косъм, забравен на етажерката, пластмасовите чаши за вода и гласовете, долитащи през картонените стени. Миниатюрната рецепция е затворена през по-голямата част на деня, скрита зад голяма картина с енигматични руини. Персоналът включва трима отнесени азиатци, потънали в света на електронните игри като монаси – в отвъдното. Мениджърът е достъпен предимно по телефон. Атмосферата на отсъствие се компенсира от видеокамерите, монтирани на всеки ъгъл. И правилата за вътрешния ред, окачени на най-видно място над леглото, рамкирани и остъклени, като десетте божии заповеди: Не пуши! Не внасяй храна отвън! Не хвърляй нищо в тоалетната! и т.н. Очевидно най-страшната забрана е: Не хвърляй нищо в тоалетната!, защото се повтаря и в банята. Престъпиш ли я, грозят те глоба до 550 евро и огънят на вечния срам.
Но може би всичко зависи от гледната точка? От настройката на съзнанието, както са казали древните мъдреци. Вярата прави чудеса. В това отношение „Ватикан Гардън Ин” е почти толкова неуловим и загадъчен, колкото и самото ватиканско царство на пет преки оттук. Достатъчно е да хвърлим поглед върху мненията и коментарите, оставени в TripAdvisor или Booking.com. Дали пък не става дума за два съвсем различни хотела?
„Стаята беше истинско бижу! Безплатен безжичен интернет. Закуската беше обилна и разнообразна. Персоналът говореше прекрасен английски...“
„Стаята беше много малка, закуската – крайно оскъдна. Изобщо няма интернет! Персоналът е необщителен и не предлага никакво съдействие или информация на туристите. Липсва атмосфера.“
„Прекрасно място за мен и моето семейство! Настаниха ни в просторна и най-вече чиста стая. Персоналът беше много възпитан и услужлив.“
„За съжаление, не получих добро обслужване в този хотел. Отмъкнаха ми леглото (!?) и нощната масичка, без да ме питат... Рамката на вратата беше счупена и една вечер падна върху мен. Обаче не получих нито извинение, нито намаление или компенсация за това. Закуската беше мизерна, а кафето и топлата вода често не бяха топли.“
„Закуската беше възхитителна! Включваше всичко, от което се нуждае човек преди един дълъг ден в Рим. Персоналът беше много любезен и отзивчив към нуждите ни.“
„Закуската беше подигравка. Всеки ден липсваше по нещо, докато последния ден вече липсваше всичко – сокът, млякото, хлябът и т.н. Момичето, което сервираше, беше толкова грубо, че гостите се бояха да помолят за каквото и да било...“
„Няма къде да приседне човек освен в стаята, която няма прозорци...“
Изкушените от квантовата теория навярно ще заключат, че тук е намесена физическа аномалия. В резултат на разцепване на пространството или нещо подобно туристите хлътват в две паралелни версии на хотела: едната – отлично поддържана, с приветлив и услужлив персонал; втората – абсурдно организирана и занемарена, с незаинтересовани служители, настроени враждебно към гостите. По-циничните сигурно ще предположат, че положителните ревюта се постват от самия мениджър под различни псевдоними, за да неутрализират отрицателните – често срещан похват в света на маркетинга. Но има и трета хипотеза, свързана по-скоро със самата човешка природа, която предпочита да вижда предимно онова, което иска да вижда. Хората с лекота възприемат позитивните аспекти на реалността и с голяма неохота – негативните. Понякога просто отказват да ги забелязват – упорито и целенасочено – колкото и да се набиват на очи! С това могат да се обяснят и редица политически феномени. I refuse to be a victim! – повтаряше си отчаяно Анет Бенинг в „Американски прелести“. „Отказвам да видя сапуна с косъма!“, приглася є упорито туристът във ватиканските прелести, седнал в тъжната стаичка без прозорци, за която плаща по 100 евро на ден. Той все още не подозира, че преди малко е запушил тоалетната, изхвърляйки неблагоразумно количество хартия, и ще трябва да плати още 580 евро глоба. Дали това няма да му отвори очите? Добре дошъл в ада!
Питаш къде и на кое място се намира пъкълът? – пише древният християнски философ св. Йоан Златоуст. – Но какво ти влиза това в работата? Тебе ти е потребно да знаеш, че пъкъла го има, а не къде е скрит... Според това ние няма да разпитваме къде е той, но ще гледаме да го избегнем.
Добави коментар