Датата 10 ноември 1989 г. сложи край на една епоха и постави началото на друга. С отстраняването на Тодор Живков от власт се вдига завесата на комунизма в България и води до мечтаните от мнозина демократични промени. В поредица от интервюта ТОПНОВИНИ потърси отговори на въпроси за събитията преди 30 години и последвалите процеси в нашата държава и общество. Представяме ви разговора с доц. д-р Христо Смоленов - учен и експерт по антитероризъм, инициатор за създаването на сдружение "Екогласност" и на Русенския комитет през 1988 г.
Доц. д-р Христо Смоленов, какво се случи на 10-ти ноември 1989 г. и как то беляза развитието на България през изминалите 30 години?
Смениха се две епохи. Промяната беше много по-дълбока, отколкото се струваше на нейните инженери. Тя не бе достатъчно всеобхватна, за да говорим за пълна победа на справедливостта. Административно-командната система на един остарял нов строй бе сменена с нова агресивно-пазарна система на либералния глобализъм. Всичко това стана въз основа на един инстинктивен стремеж на милиони хора – към истинска демокрация. Случилото се тогава е много далеч от идеала за просветена демокрация, за която се борихме. На 10-и ноември преди 30 г. започнаха промени, които трябва да продължат, за да стигнем до истинската цел. Тогава Вацлав Хавел говореше за нежна революция, но тя получи само джендър развитие, докато истинската революция, за която хората бяха готови да се борят, не се случи. Обществото премина от бюрократичен в пазарен концлагер. Хората не станаха истински свободни, просто замениха една форма на диктат с друга.
Демокрацията е по-скоро технология на властта, състояние на умовете и сърцата или процедурата по вземане на решения – кой ще управлява. Просветената демокрация е много повече. Тя е форма на развитие на личността и обществата. Тази голяма демокрация още е на хоризонта на нашите мечти за промяна.
Къде бяхте, когато чухте новината, че Тодор Живков подава оставка?
Бях на път към университета в Питсбърг – САЩ. Седмица след това бях първият български дисидент официално приет в Държавния департамент на САЩ. Имах среща с дейци, за които промяната бе толкова голяма изненада, колкото и за мен. Аз разбирах, че българското общество не би могло толкова бързо да премине към тези промени, ако не се бе случило нещо организационно. Това беше една промяна на формулата на властта, но не и тази сериозна икономически далновидна промяна. Тя бе икономически прицелена в един нов начин на обслужване на хищните интереси на един глобален спекулативен капитал. Той бе започнал да изконсумира аграрния, индустриалния и след това производителния капитал. Той утвърди своята власт с глобалните промени от края на 80-те и началото на 90-те г. Ние бяхме много романтично настроени, мечтаехме за промени.
Каква цена платиха осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
Много от тях вече не са сред живите. Аз искам на този ден да си спомним имената, доблестта и тяхната безкористност. Моят голям приятел, изключителен творец и дисидент - Радой Ралин – казва: „Първите падат в кърви и последните стават първи“. Ще си позволя да го допълня с една мисъл на Талейран: „Революциите се замислят от идеалисти, осъществяват се от палачи, а се използват от случайни минувачи“. Сред получилите власт след 89-а година имаше хора, които съчетаваха качества на палачи и случайни минувачи. Те с размах и коварство извършиха приватизацията в България. Можем да кажем „Ние сме един от най-ограбените народи“. Между 1992-1993 и 2002-2003 на страната ни бяха нанесени жестоки икономически рани, от които още не сме се възстановили. Първите участници в ешелони на съпротивата бяха достатъчни безкористни, за да не се стремят към лични облаги. Чест и слава на тези хора.
Къде е мястото на малка България в революцията през 89-та? Спечелиха ли повече други страни от социалистическия блок? (Полша, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия).
Те успяха да спечелят повече от нас, защото не допуснаха отгоре организирана кражба на национални ресурси. В България тя се случи с опустошителен размах. Нашата специфика свидетелства за една по далновидна, екохуманистична ориентация, която застана зад промяната. България създаде екохуманистичното направление в революцията на „освободителния“ процес от началото на 90-те години. Последователно възникнаха Русенския комитет и „Екогласност“, които бяха създадени за екологична защита на населението – направление в развитието на глобалното съревнование на капитала и интелекта. Глобалната екологична мисъл е длъжница за екологичната защита на хората. Зеленото робува на биоразнообразието, занемарявайки човека като център в равновесната система между природа и общество. У нас зелените се интересуват повече от бръмбарите и лалугерите, но не и от сигурността на хората. До голяма степен драмите и трагедиите са на съвестта на тези уж екологични и неправителствени, но чуждо платени организации, които блокират инициативите на държавата да регулира въпроса. В световен мащаб – последните 30 години зеленото се отплесна във форми на натурализма и забрави хуманизма.
Като че ли у част от българите има носталгия по социалистическото време? Допускали ли сте, че ще станем свидетели и на това- 30 години след падането на режима?
Ще отговоря с изказване на акад. Ангел Балевски – изключителен български учен, откривател и общественик. Той е автор на едно изобретение. Метод за леене с противоналягане, който с патентоването си щеше да даде на страната милиарди приходи, ако някой услужливо не бе забравил да го поднови – явно в интерес на някоя международна корпорация. Ентусиасти, обслужващи чужд интерес, нанесоха непоправими щети на българската икономика. Българският народ е несправедливо беден. Несправедливостта е жестока, защото не съответства на интелектуалното равнище на народа. Просветеността и интелектът ни са несравними със стандарта на живот.
Хората, които усещат носталгия, са мотивирани от потискащите и крайно несправедливи икономически условия на икономическо съществуване. Не мога да го нарека живот в пълнокръвния смисъл на думата. Аз няма да ги обвиня за носталгията. Съвременната демокрация е длъжник на тези хора. Борбата за освобождение на този прекрасен народ продължава. Ресурсите и волята за съпротива все още не са на необходимата висота.
Ако 20-годишният ви син или внук ви попита какво е Прехода, как бихте отговорили?
Аз имам трима сина и три внучета. Да са ни живи и здрави и да има още внуци. Дължим на България памет за миналото и деца за бъдещето. Дължим на децата ни да подобрим условията за реализация и работа, но в тази прекрасна страна, а не да захранваме с интелект чужди икономики.
Ако трябва да обясня какво е Прехода, ще бъда достатъчно самокритичен, за да отговоря с това, на което ме научи моят баща: „Аз умирам, но България не умира“. Тази не умираща България се нуждае от нашата системна обич и работа. Всяка битка е предпоследна. Временните неуспехи са по-ценни от временните успехи.
Още по темата:
Д-р Петър Берон пред ТОПНОВИНИ: Преходът е климактериум
Добави коментар