„Нека таз свобода да ни бъде дар“

08:00, 03 мар 22 / Поглед назад 25 8153 Шрифт:
Topnovini Автор: Topnovini

Боят настава, тупат сърца ни,

ето ги близо наште душмани.

Кураж, дружина вярна, сговорна.

Ний не сме веке рая покорна!

ПАНАГЮРСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ, Иван Вазов

 

Днес поглеждаме към деня на свободата. Свобода, която е по-важна от живота. Свободата - наследство. 

От падането ни под османска власт през 1396 г. ние извървяваме дълъг път, докато преоткрием своята полузабравена национална идентичност. Първите стъпки на етническото пробуждане започват от обикновения монах Паисий Хилендарски (доста късно, едва в края на ХVIII век), минават през българското Възраждане и извоюването на независима българска църква (1860 – 1870 г.) и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното, което предлага България постепенно да извоюва политическата си автономия чрез легални средства и реформи. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и до голяма степен гарантира целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще и се обвързва с променливите външни фактори.

През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на хиляди жертви българите привличат вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове на онова време, сред които Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Джузепе Гарибалди и много други, издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия, като единствената силна православна славянска държава, да се намеси активно в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия Руската империя води 13 войни с Турция. Тези войни имат една обща стратегическа цел – придобиването на контрол върху Балканите и Проливите и овладяването на ключовата връзка между Европа и Мала Азия. Пътят за установяването на империята като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите и оттам към Егейско и Средиземно море и по-нататък – световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната мисия на Русия, толкова повече се утвърждава и руското влияние на Балканите.

През 1875 г. най-напред вдига въстание населението на Босна и Херцеговина, а после се надигат и българите (Априлското въстание). В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция, която неизбежно губят (1876 г.). Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя постига свикването на Цариградската посланическа конференция и подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха фатално да подрони авторитета си сред балканските християни, ако не се намеси в този критичен за тях момент. В никакъв случай не бива да се забравя и натискът отдолу – естествената симпатия на обикновения руски народ към поробените българи – едноверци и славяни. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни руски позиции на Балканите щели да бъдат загубени. Показателни са думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до императора Александър ІІ:

„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе в жертва съдбата на балканските християни. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ... ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите...”.

След бурни дебати в Коронния императорски съвет в Санкт Петербург, на 12 април 1877 г. (по стар стил) мотивите на Милютин са приети. Войната започва. В нея се изправят 185 000-ната руска армия (впоследствие броят й е увеличен до 314 000, а 350 000 заедно със съюзниците [Сърбия, Черна гора и Румъния] и българското опълчение), срещу 200 000-ната армия на Османската империя (увеличена до 281 000 в хода на войната).

За осем месеца, след много тежки битки и масов героизъм на обикновения руски войник, на съюзниците му и на българските опълченци, руските войски освобождават цяла България и стигат до столицата Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, тогава разположено на 12 км от столицата (днес истанбулския квартал Йешилкьой), е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се изброяват решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (т.е., плаща символичен данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния като награда за нейното участие във войната и за пропускането на руската армия през нейната територия), цяла Тракия (без района на Гюмюрджина [дн. Комотини] и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков договорът да има характер на „обикновен прелиминарен (предварителен) протокол”.

Вероятно не всички тайни договорености на висшата руска дипломация са достигали до знанието дори на посланиците й. Граф Игнатиев изглежда не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не можела да не спази.

Не е била ясна цялата картина и на големия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия ход, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:

„Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недоразумение, което можем да допуснем. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки”.

Всъщност обаче Санстефанският мир не е „недоразумение”.

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 г. е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено, ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите изглеждат и се възприемат от тях като резултат от злонамерената намеса на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката трайно се утвърждава.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, докато Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други подобни политически споразумения. И колкото и да ни е тъжно, ние не сме най-активният балкански народ в борбите за своята независимост (безспорното извинение за това е непосредствената ни близост до имперската столица). Все пак, сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. От 1821 до 1828 г. гърците водят жестока кръвопролитна война с турците. Като резултат само Пелопонес и Атика, тоест отново не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава с десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква – в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българското население. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но съвсем скоро, през 1885 г., успяват да се обединят в единни етнически граници.

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето огромно значение.

За нас, българите, 3 март 1878 г. е знаковата дата и въплъщението на едно начало. На този ден е направена онази първа политическа крачка, заради която са дали живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показва на българите, че жертвите от Априлското въстание не са дадени напразно, че саможертвата на убитите и тежко ранени над 80000 руски войници и 15 хиляди български доброволци, сражавали се в Руско-турската освободителна война, не е била напразно. Сан Стефано окончателно срутва започналата да се пропуква стена, отделяща България от Европа. Той поставя началото на онази Трета България, на която историята е отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества още през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на руския император Александър Втори. От 1888 до края на II Световна войнаденят е национален празник като Ден на Освобождението на България от турско робство. Еднократно денят е отбелязан като национален празник през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988 г., той стана официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за наш национален празник.

Да живее България!

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във FacebookInstagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама