Поглед назад: България отново на три морета

Битката при Клокотница е една от най-важните в историята на Второто българско царство. Тя се състои на 9 март 1230 г. между силите на Иван Асен II и епирския владетел Теодор Комнин. За личността на Иван Асен се знае предимно от византийски източници. Той е роден около 1190 г., като дълго време прекарва в изгнание. През 1218 г. сяда на престола, отстранявайки чичо си Борил и наследява една отслабена и измъчена от десетилетните войни държава. За  разлика от предшествениците си, още от самото начало на своето управление Иван Асен разбира, че за да водиш добра политика не е необходимо да „проливаш кръв’’. Може би това се дължи и на факта, че още като дете е свидетел на войни и междуособици, както и на неразумно водената от чичо му политика.

В първите години от царуването си Иван Асен води миролюбива политика, възползвайки се от състоянието на силите на полуострова. Пример за неговата далновидност е брака му с унгарската принцеса Ана-Мария, чрез който успява да върне под формата на зестра отнетите от унгарците Белгардска и Браничевска области.

През първата половина на XIII век ситуацията на Балканите е особено интересна. Тъй като Византийска империя по това време практически не съществува, а на старите ѝ територии се простира Латинската империя, останалата част от Византия била разпокъсана на три, като най-силно било Епирското деспотство, начело с Теодор Комнин.

Теодор Комнин има славата на амбициозен владетел, жаден да срази латинците и отново да възроди Византийската империя, както и да заеме императорския престол. За да осигури българския неутралитет в кампанията си против латинците, епирският владетел предлага на българския цар мирен договор, който да бъде скрепен с брак между неговия брат – деспот Мануил и дъщерята на цар Иван Асен II – Мария. От друга страна в бившите територии на византийската империя – латинците, които след поражението нанесено им от българския цар Калоян, не успяват да се възстановят напълно, решават на свой ред да преговарят с българите.

На достигналите до него слухове епирският деспот реагира с мащабна операция срещу българския цар. Двете армии се сблъскват край хасковското село Клокотница. Според византийския хронист Георги Акропилит „епирският владетел бил дързък и се държал своеволно, като постоянно престъпвал клетвите си…, скъсвайки договорите с Иван Асен’’.

Уверен в своята победа Теодор Комнин смята, че българите ще отстъпят още при първото сражение. Подобно е твърдението и на Георги Акрополит, според който „Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Комнин, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите, т.е куманите, която не наброявала хиляда, и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето-писмената клетва на Теодор’’. Това сведение създава представата, че българският владетел сякаш остава изненадан от неочакваното нападение и не е успява да събере голяма войска.

Според хрониста Никифор Григора Иван Асен  „като разбрал ,че Теодор Комнин не възнамерявал да остави незасегната българската държава и вече протягал тежката си враждебна ръка срещу нея, взел за съюзници скити/кумани и влязъл  в жестока битка с него’’. Това сведение ни позволява да разгледаме и друга гледна точка, която представя Иван Асен като далновиден владетел, който няма как да не е предвидил съотношението на силите, за да разчита само на куманската си кавалерия.

Kарта на битката

Има няколко версии за развоя на битката и участието на куманите. Според една от тях българската войска предприема мнимо настъпление, за да принуди епирската армия да я преследва. Така основните сили на нашественика се оказват увлечени в една гора и унищожени, а куманите се появяват в тила на войската на Комнин. Друга версия е, че Иван Асен използва куманите за светкавична атака, така че увлечен в преследването, неприятелят да попадне в предварително устроена засада. Всяка от версиите взема предвид участието и ролята на куманския отряд, отреждайки му по-скоро второстепенна роля, доказвайки тезата, че българският цар е бил добре подготвен за предстоящото нападение, за да разчита само на тях. Въпреки различните предположения, едно е сигурно – победата на Иван Асен е безспорна.

Освен че успява да унищожи цвета на епирската армия, в плен пада и самия Теодор Комнин със свитата си и голяма част от роднините си. Интересното идва след края на битката, като за разлика от обичайното поведение след войната, Иван Асен постъпва „човеколюбиво’’, позволявайки на войниците да се върнат по родните си места, а Теодор Комнин заедно със семейството му отвежда в Търново.

След битката при Клокотница съотношението на силите на Балканите рязко се променя. Категоричната победа над Епирското деспотство на практика прави България своеобразен хегемон в региона. Нито изтощената Латинска империя, нито Никея водена от Йоан Ватаци били в състояние да оспорват властта на българския владетел. След тази победа той с право започва да се титулува „като цар на българи и ромеи’’. Тази титла представлявала не само предизвикателство към византийската гордост, но и реалната мощ на България. След Иван Асен тя е носена от всички негови приемници.

След Клокотница българският цар успява да завладее Адрианопол, Димотика, Сяр, Битоля и ред други градове, с което България достига до едни от най-обширните си граници опиращи отново на три морета. В българската история Иван Асен остава известен не само с образа си на добър стратег, но и като владетел проявил рядко милосърдие и човечност. Със своята постъпка той си спечелва и уважението на ромеите. Византийският историк Георги Акропилит пише: „Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и по градовете им. С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт.’’

Голямата победа на българските войски е ознаменувана с надпис върху паметна мраморна колона, поставен в църквата „Св. Четиридесет мъченици’’ във Велико Търново, която гласи победата му. В същата черква след Освобождението, в знак на приемственост със средновековната българска държава, Фердинанд обявява независимостта на България и приема титлата „цар на българите’’.