На 28 май 1805г. в малешевското село Берово е роден Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода - хайдутин, революционер и национален герой.
Той израства в семейство на хайдутин - дядо му поп Георги е предводител на чета, но загива при засада от османските турци при село Пастух. Първото спречкване на младия Илия с турците е в родното му село Берово.
Когато навършва 20-годишна възраст, той заминава при свой роднина в Рилския манастир след спречкване с местния турски главатар, който преследвал сестрите му. В светата обител той работи като пазач между 1830-38 година. През тези осем години Ильо винаги е въоръжен, гони разбойническите шайки и турците. Среща се и с много хайдути, оставащи за подслон в манастира, където се среща и с Неофит Рилски.
През 1838 година се жени и завръща в родното си Берово, където живее до 1850 година. Тогава той убива местния Мехмед байрактар и излиза в планината. До убийството се стига след като турчина стреля и ранява брата на Ильо след спречкване с бъдещия войвода. През следващите няколко години той обикаля из Малешевско, Осогово и Пиянец с малка дружина, байрактар на която е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война четата му нараства до 70 души.
През 1854 година турците в Дупница решават да нападнат българското население. След като информацията стига до Ильо, той изпраща човек да предупреди, че четата ще изравни турската махала със земята. Турците са изплашени от силата на войводата и се отказват.
Турците разбират, че могат да победят силния войвода единствено чрез хитрост. Те издействат от Цариград тържествено опрощение, с което Ильо и четата му могат да се върнат към мирен живот, без да бъдат преследвани. Ильо слиза в Кюстендил заедно със своя другар Нико Камбера, където е посрещнат от властите тържествено. Дори му разрешават да носи оръжието си.
Тогава войводата се връща в родното си Берово, но успява да разбере, че всъщност турците искат да го убият. Заедно с Камбера избива групата заговорници и отново се връща в планината. След него тръгва голяма потеря и Ильо е принуден да търси убежище в Солун и Света гора.
По заповед на нишкия валия Займал паша през 1859 година къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината е унищожена, а семейството му е отведено в Кюстендил, където ги държат дълго време под строг контрол и често ги измъчват.
Това не е достатъчно за пашата и по негова заповед са издирени и опростените от властта четници на Ильо. Успяват да заловят 12 души, четирима от които обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш.
През 1860 година войводата успява да прехвърли четата си в Сърбия, а година по-късно се включва в Първата българска легия, където е помощник на Георги Раковски. Ильо командва батальона, на който е поверено знамето на легията по време на щурмуването на Кале мегдан през 1862 година.
Паметникът на Ильо войвода в Кюстендил, Снимка: Уикипедия
Сръбското правителство разтуря легията, а Ильо войвода и четниците му се настаняват в Крагуевац. Участието му в легията носи нови мъчения за семейството му, които този път биват откарани в затвора в Скопие. Там често биват посещавани от Найден Геров, който им помага.
След като се връща в Белград, Ильо войвода е награден от сръбския княз Михаил Обренович с орден и титла. Отпусната му е и пенсия в размер на 150 динара.
През 1876 година с чета от 300 души взима дейно участие в Сръбско-турската война. Сред бойците са и синовете му Иван и Никола. Във войната Ильо е тежко ранен, при това от сръбски офицери. След инцидента Ильо войвода е с извадени две ребра и остава сакат с дясната ръка. За показаната си храброст е награден със сръбския Таковски орден за храброст.
Руско-турската война от 1877-78 заварва Ильо в болница, където лекуват раните му. Преди да е оздравял той заминава за Свищов, където се поставя в услуга на руското командване. Дават му чин капитан и става командир на опълченска рота. Ильо войвода е начело на отряда в Ловешко. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Гурко.
След като София е освободена, капитан Ильо е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, със задача да преследва турците по посока Радомир-Кюстендил.
След като са освободени Радомир и Дупница, Ильо получава негласно разрешение да тръгне към Кюстендил. Той изпраща няколко доброволеца, които да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и местната власт трябва да води преговори с него за освобождаване на града без бой.
Хитростта му успява, като временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди, който изпраща в Кюстендил полковник Задерновски с един ескадрон руска войска.
На 11 януари 1878 година Ильо войвода и руските войски влизат тържествено в Кюстендил, но ден по-късно са принудени да се оттеглят заради настъплението на многобройна турска войска. На 17 януари четата на Ильо и силния руски отряд на генерал барон Майендорф освобождават града.
В края на месец януари повежда четата към родния си район - Малешево, където е посрещнат с почести от местното население. Разоръжава турското население и подпомага избора на съвети на старейшените.
На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано, където получава поредния си орден. След подписването на Берлинския договор през 1878 година, според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо и семейството му се преместват в Кюстендил, където той построява къща.
Войводата продължава да работи за освобождаването на поробена Македония, като заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов изработва план за освобождението й.
Участва в Кресненско-Разложкото въстание през 1878-79 година, когато води чета по десния бряг на река Струма. През 1885 година участва и в Сръбско-българската война, въпреки напредналата си възраст. Той се сражава при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с. Извор. Заради участието си във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатата от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва четническото движение в Македония и Одринско, Ильо войвода помага на четниците, като им дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО.
Умира през 1898 година в Кюстендил, а на погребението се стича целият град.
Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Невероятен живот е имал
Четете Андрея Илиев !