Днес се навършват 97 години от рождението на любимеца на българската публика Георги Парцалев.
Години наред за мнозина той е бил символ на живота извън рамката, а със своя неподражаем талант и усмивка пленява завинаги сърцата на публиката.
Георги Парцалев е сред първите актьори в трупата на Сатирата и вдига летвата с ярки образи в „Михал Мишкоед“, „Големанов“, „Ревизор“, „Смъртта на Тарелкин“. Мнозина казват, че именно комедията е неговата стихия, но той твърди, че „смехът е сериозно нещо“.
Георги Парцалев – една от най-слънчевите усмивки на българския театър
Парцалевата усмивка, която веднага достига до сърцата на хората. Топи болката им, пренасяйки ги през света на смеха, за да ги върне пречистени в реалността на житейската човешка драма. Това ли е магията, която още със самото му излизане на сцена така плътно го отпраща към зрителите и така здраво го свързва с тях? Този ли е магнитът, който така ги привлича и покорява безапелационно? Или може би е съзвучие с плътния му гърлен глас и онази движеща се по сцената тънка, изправена като скица фигура с острото продълговато мургаво лице, украсено с черни тъжни очи и тънко изписани мустачки от времето на Втората световна война…
„Години наред сме длъжници на Георги Парцалев”, казва журналистът съименник Георги Тошев в интервю за БНР преди година. Тогава той издаде и биогарфията „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски”.
Още с появяването му на сцената гръмват аплодисменти, както за никой друг. Зали, площади, стадиони, пълни с хора, се превиват от смях. Познават го малки и големи. „Смехът му, като слънцето щедър, сгряваше и обидени, и оскърбени, и отречени, и признати, и образовани, и необразовани, и имащи, и нямащи. Всеки от него черпеше, колкото е голяма душата му. Смехът на Парцалев беше като небесната дъга – минеш ли под него, чувстваш се по-чист и по-празничен. Светъл смях”, казва Вели Чаушев.
Снимка: БГНЕС
Георги Иванов Парцалев е роден 16 юни 1925 г. в град Левски. Биографията му е обикновена. На пръв поглед в нея няма нищо, което да предполага бъдещ любимец на публиката. Освен… освен може би силното му влечение към тетъра и любовта му към книгите. Забавлява семейството си с импровизации и остроумия, а то го учи на обич и уважение към печатното слово.
Парцалев никога не получава театрална награда. Нито едно от участията му в многобройните филмови ленти не е удостоено с българска награда, нито една. Най-скъпото му кинопризнание е от чужбина – от Карлови Вари. Там, на XXV-ия фестивал на трудещите се, получава награда за ролята на Методи Рашков в „Сиромашко лято”.
Парцалев става „заслужил артист” на 44, а званието „народен” получава след още 14 години. Голямата мечта за две драматични роли – на Хамлет, за която по-късно казва, че времето му е изтекло и за Дон Кихот, която чака до края, така и не се случва. Дори в последните няколко години от живота му режисьорите го забравят. Предположенията са най-различни, но силата на духа, чувството му за самоирония, неговото достойнство, да си над злобата и дребнавото, извличат от нараненото му сърце още по-ярка усмивка, а етичността му към професията и към хората го обрича на вечност. Парцалев не се пести, не се страхува от накърняване на егото, а споделя. Иска да бъде полезен и на младите актьори. Смята, че е получил от публиката повече отколкото заслужава. Жестока е равносметката му, че всичко, което е той, е благодарение на театъра, „но за съжаление аз не мога да кажа, че съм му дал нещо. За мен е достатъчно, че хората свързаха името ми със смеха”, казва Парцалев в последното си интервю за БНР от 1989 г.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар