След дългото и доста шантаво лято, най-после е време да започне новата учебна година. Този път обаче ги няма нито приповдигнатото нетърпение на първолаците, нито радостта на учениците от по-малките класове, нито апатичната досада, с която примирено се завръщат към дебрите на познанието тийнейджърите от гимназията.
Витае само едно напрегнато очакване на нещо, което никой няма представа какво точно ще бъде.
Защото ако има нещо хубаво в започването на учебната година, то е, че всички вкупом се завръщаме към добре познатото ни и удобно планирано ежедневие на училищния процес. Не и този път!
Различната учебна година
Появата на Covid-19 направи на пух и прах точно тази прогнозируемост и подреденост на всекидневния ни график. И докато миналата учебна година беше връхлетяна от карантината почти накрая, и със съвместните усилия на учители, родители и ученици успя да придобие завършеност, то новата е поставена пред съвсем непознато предизвикателство – да стартира в условията на пандемия. Нещо по-лошо – на пандемия, съществуването на която близо половината от родителите на българските ученици отричат. И на фона на едно поляризирано общество, борещо се с усложненията от проблем, в който като цяло не вярва.
Без никакво съмнение можем да кажем, че пред подобни предизвикателства родното училище не се е изправяло никога. И нямаме спокойствието, че ще ги преодолее уверено и без да изпада в излишни крайности.
Разделението в обществото като модел на подражание в клас
Всъщност най-големият проблем, с който ще се сблъскаме през новата учебна година далеч не е дали децата ще ходят с маски или без, дали ще учат онлайн в къщи или на живо в клас, или дори дали много от тях ще се заразят и прекарат коронавирус или не.
Голямото предизвикателство е разделението на обществото ни, което още с първия учебен ден ще бъде пресъздадено едно към едно и в училище. Защото каквито и мерки и предписания да спусне образователното министерство, живите участници в процеса са представителна извадка на родния социум, в който половината население вярва, че има вирус, а другата половина – не; едни смятат, че всичко е схема, за да бъдем насилствено ваксинирани с чип, а други изпадат в дива паника при първата кихавица на стоящ в радиус от десет метра човек. И това са само крайностите, между които виреят всякакви други противоречиви нагласи и вярвания.
Всички тези теории ще имат своите представители както сред учениците, така и сред учителите, а като прибавим и съпътстващата учебния процес маса от родители с разнородни убеждения, хаосът става буквално взривоопасен.
Предпоставките за сблъсъци, скандали и неприятни ситуации са налице. Дали обаче някой е подготвен да ги контролира и при нужда да се намесва авторитетно в тях?
Какво става например, ако един ученик се изкиха нарочно в лицето на друг? Ако, да кажем, родителите на първия са с твърди анти-ковид убеждения, а майката на втория със свито сърце го пуска всяка сутрин в клас, треперейки да не донесе коварната болест в къщи? Не са ли това идеалните условия за конфликт между две деца, между две семейства, както и между родителите и съответния учител, носещ отговорност за отрочетата им по време на учебния ден?
А стаичките за изолация на ученици, вдигнали температура в час? Не ви ли напомнят на стая на срама и как ли ще се отнасят впоследствие останалите ученици към онзи, който е имал лошия късмет да заподсмърча в клас, и е бил принудително вкаран в нея? Независимо дали после ще се окаже болен от мистичната полу-реална болест или не.
А тези, които ходят с маски и в клас, защото ги е страх от заразяване, или понеже имат строга заръка, поставена от родителите им? Те ще бъдат ли сочени с пръст и подигравани от анти-ковид децата, подплатени от сляпата ирационална убеденост на своите родители, че такава болест няма? Това ли ще бъде най-новият вид училищен тормоз?
И това са само най-елементарнатите ситуации, за които веднага се сещаме. Не забравяйте, че децата са изобретателни. Ще измислят още един куп причини за подигравка, спорове, сблъсъци и дори малтретиране, за каквито нашата фантазия е бедна.
В същото време всички тези процеси ще се случват под зоркия поглед на едни неподготвени за подобни странични ефекти учители, от които също половината не вярват в ковида, а други изпадат в паника при първото подсмърчане на дете в класа им. Защото и учителите, както учениците и родителите им, в крайна сметка са хора. Част от същото това поляризирано общество, което предпочита да се препира помежду си дали болестта е реална или не, вместо да се опита да се пребори поне със социалните ефекти от нея.
Какво можем да направим, за да не се стига до хаоса, който описах?
Аз съм сравнително мрачен реалист и всичко, което изразих като опасения по-горе, макар и малко крайно, е доста вероятно да се случи. Но слава богу има възможност и за по-умерено стечение на обстоятелствата от тези. Тя обаче зависи изцяло от нас – родителите на тръгващите на училище ученици.
Ако успеем да проумеем, че сега нормалността на децата ни е по-важна от всякакви спорове и закачки, които водим в социалните мрежи и на живо с наши познати и приятели.
Ако разберем, че предвидимостта и планирането на учебния процес е нещо, което възпитава младото поколение в организираност и последователност.
Ако си дадем сметка, че няма полза от това класът да се превръща в бойно поле за сблъсък на идеологии, прочетени набързо в интернет.
Ако преглътнем поне за малко самоуверенността си, че единствено ние сме прави, а останалите балъци грешат.
Ако успеем да дадем пример с всичко това на децата си – те ще се справят с кризисната ситуация и тогава негативите на предстоящата учебна година могат дори да се превърнат в предимства. Защото нашите синове и дъщери ще са получили един допълнителен много важен урок, който го няма в програмата на образователното министерство – как в трудни моменти да се обединим и да действаме заедно.
Нещо, което адски много липсва като настройка на цяла поредица предишни поколения на този народ. А би му спестило толкова много беди!
Добави коментар