Ути Бъчваров разказва за една провалена приказка ...

Ути Бъчваров ни разказва за една провалена приказка... В ролята на баща и от първо лице - как се играе „Червената шапчица“ в Софийската опера. 

„Признавам си, че не съм ходил на детско представление в операта от... 40 години. И сега реших да заведа моите 3-годишни дъщери на един истински жив спектакъл с песни, танци и жив  оркестър на сцената, защото конкуренцията е жестока. Вече има всякакви "cartoon" канали,  екранизации на всички възможни класически и нови приказки на света, направени бляскаво, изпяти перфектно... по холивудски. И ето ме мен в ролята на баща, завел двете малки принцеси да се потопят в истинския приказен свят на една от най-класическите приказки – „Червената шапчица””, започва разказът му.

Ето я и атмосферата. „Голямата сцена на Софийска опера, събота следобед, приповдигнато настроение,  майки с деца. И макар корона кризата да позволява едва 1/3 от салона да е пълен със зрители, няма нито едно свободно място 2 месеца напред. Всички сме затаили дъх, завесата се вдига.  Оркестърът засвирва увертюра и... не, това не е възможно! Няма приказка. Няма приказна гора”.

Вместо това - „има имитиращ калдъръм винил, проснат на сцената и два жалки бутафорни пъна, в ролята на магичната гора, в която волно и игриво се чува песента на Червената шапица (между другото и най-хубавото нещо в цялата постановка). Оттук нататък разочарованията следват едно след друго. Кумчо Вълчо, приличащ на отдавна непрана плюшена играчка, говорещ на махленски жаргон и пускащ тъпи лафчета за това дали е паркирал на зелена или синя зона. Незнайно защо е въведен персонаж на горския полицай, който неловко джафка, подмята опашка и пледира за  „нормалност" в горското общество. Опитвайки се да подскаже на лошия Кумчо Вълчо, че той там  не е желан. И за да бъде още по-достоверен и приказен, му пише акт за неправилно паркиране…

Снимка: CanstockPhoto

Оооо йе! Появява се бабата и на бърза ръка, без никой да разбере, е изядена от вълка. След което по пътя минава и Червената шапчица и ето, че идва най-магичният, най-метафизичният епизод в приказката – този, в който с помощта на „божията ръка" се връща статуквото. Ловецът, който  изважда все още живите баба и внуче и на тяхно място слага огромни камъни в търбуха на Вълчо, за да носи той греха си во веки веков. 

Да, ама... Цялото това свещенодействие прилича на нелегален аборт в мазе в „Люлин". Прословутият и напет ловец от приказката костюмно и драматургично е доведен до квартален пияница, който излиза от блока с мръсни бермуди, ловен елек в стил „и ловец съм, и рибар съм", за да кърка наливна водка с комшиите и шапка идиотка. Не знае откъде да хване пушката и въобще какъв го дири в цялата тази горска олелия”.

Ути Бъчваров с разочарование се обръща към директора на Софийската опера и балет акад. Пламен Карталов: „Винаги съм се възхищавал на безкрайните Ви усилия да върнете операта, музиката и културния зрител в залите. Винаги съм се възхищавал на това как спектаклите на Националната опера обикалят България и света и всички чистосърдечно им ръкопляскаме. Моля Ви, върнете приказните приказки в салона на операта. Пиша Ви като едно дете, което помни представленията на Младежкия театър от своето детство и ще ги помни винаги. Защото там гората, героите и  песните се сливаха в една голяма магия, наречена спектакъл….”.