Нерадостната съдба на Трифон Кунев

Бъдещият писател Трифон Кунев Бояджиев, познат в българската литература с първите си две имена, се ражда в семейство на богат земеделец. Родното му място е село Ъглен (Луковитско), а датата е 20 февруари 1880 г. Бащата е привърженик на Стамболов и три пъти е избиран за народен представител, още от Учредителното събрание. По-големият му с шест години брат Атанас Бояджиев също се занимава с политика. Член е на Националлибералната партия. По-късно е народен представител на коалицията Народен блок, а през 1933 – 1934 г. е министър на Народното просвещение в третия кабинет на Никола Мушанов. За разлика от брат си, който учи право в Париж и Женева, Трифон завършва същата специалност, но в Софийския университет. Изкушен от политиката, през 1908 г. започва работа като журналист в редакцията на вестник „Българска независимост“ (орган на Националлибералната партия). През войните се издига до чин капитан, макар и да се прочува като недолюбващ сраженията, военните и всичко свързано с тях.

След изпитанията в окопите и по бойните полета Трифон Кунев сменя редакциите на няколко вестника и става един от най-ревностните поддръжници на Александър Стамболийски. След 1923 г. е опозиционер на властта. Реномето му е такова, че след атентата в църквата „Света Неделя“ е арестуван. При всички обществени вълнения е преследван, интерниран, затварян. Не престава да публикува статии, разкази, стихове. През 1934 г. е приет за редовен член на БЗНС, а популярността му сред литературните среди му осигурява председателско място в Съюза на българските писатели. Става директор и на Народния театър. На тези престижни позиции го заварва черната за България и особено за интелигенцията дата 9 септември 1944 г. Превратът с решаващата помощ на Червената армия първоначално не тревожи съюзниците на комунистите в ОФ - социалдемократи и земеделци. Сред последните е и Трифон Кунев.
 
Неспокойният нрав на писателя го кара да открие фронт срещу комунистите от страниците на вестник „Народно земеделско знаме“. Изданието е официоз на опозиционния БЗНС „Никола Петков“. Заглавието му е отпечатано със зелено мастило, за да може да се отличава от оранжевото „Земеделско знаме“, което е трибуна на приспособилите се към новата власт земеделци от БЗНС. В рубриката „Ситни, дребни камилчета“ българите четат фейлетоните на Кунев, които остро критикуват липсата на демокрация и отнемането на елементарни човешки права на българите. В дните на разбеснелия се т.нар. Народен съд Кунев смело написва и публикува следните думи: „Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на „свободата и демокрацията".
 
Тук е добре да се отбележи, че неговият близък съратник и лидер на партията Никола Петков след септември 1944 г. близо година е министър без портфейл в правителството и участва във вземането на решения за създаване на концентрационни лагери за политически противници. Това е периодът на масови убийства и на Народния съд.
 
Един ден през 1946 г. Трифон Кунев събира фейлетоните си и ги отпечатва в отделна книга. Вбесява всички, които се чувстват добре и са съпричастни към настанилия се със сила комунистическия режим. Особено недоволство предизвиква предговорът от автора, в който можем да прочетем: „Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България". 
 
Трифон Кунев остава единствен сред писателите, който не се „снишава" пред новата власт. И поради тази причина неизбежно поема върху себе си „революционния огън" на мнозина негови събратя по перо, сред които се открояват Георги Караславов и Крум Кюлявков. В печата двамата се надпреварват да го определят като подлец, брадато паленце, скудоумен нещастник, паднало величие, либералски бухал, развратен фарисей и какво ли още не. Раждат и „шедьоври" като: „глашатай на цялата мракобесническа паплач" и „преминал в лагера на окървавената реакция и людоедския фашизъм". Фейлетоните му ги определят като „смрадна воня и умствена тъпота".
 
В отговор Трифон Кунев ги нарича „господа другарите" и „щурмоваци". И не спира да пише, че „България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е“. Тези думи предизвикват другарите комунисти да изоставят словесната полемика и да преминат към по-сериозни действия. Първият побой над Трифон Кунев е извършен на площад Славейков в столицата. Бит е от тълпа възмутени граждани заедно с изпадналия в тежък конфликт с предишните си съратници в ОФ Никола Петков.

През ноември 1945 г. БКП изтрива от лицето си и последните остатъци от демократичен грим. На следващата година през юни писателят отново е пребит от десетина печатарски работници. Възмутени от писанията му, извършителите този път нанасят побоя на закрито, в редакцията на вестник „Народно земеделско знаме". Получава и закани за куршум, ако продължи да списва „камилчетата". Сред засегнатите от написаното се оказва и самият вожд на комунистите, лайпцигският герой Георги Димитров. Режимът повече няма намерение да търпи „своеволия" и с прокурорска заповед от 21 юни 1946 г. Трифон Кунев е задържан. Следващите четири месеца прекарва в затворническа килия. Адвокатите настояват да бъде освободен, тъй като е избран за народен представител от Луковитската околия. Прокурорът се позовава на обвинение, което предвижда смърт или доживотен затвор за автора на вече цитираното изречение: „Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България". Това се разглежда от обвинението като подкрепа за тероризъм, като призив за въоръжена борба с властта, а свидетели са именно споменатите по-горе Крум Кюлявков и Георги Караславов.
 
Шестото ВНС спасява Трифон Кунев от тежката присъда. При откриването му на 8 ноември 1946 г. стотината депутати от опозицията (такава все още е имало) скандират името му. Председателят комунист Васил Коларов е принуден да разпореди освобождаването му. На второто заседание писателят е посрещнат с овации. Но радостта е не е за дълго. Драмата за опозицията е в ход. Довчерашните съюзници на комунистите вече не са необходими и пречат на модела диктуван от Москва. Опозиционните партии са разтурени, Никола Петков е обесен, а обвинението към сатирика Кунев е подновено.

Следва пореден арест. Процесът срещу него се развихря с нова сила, въпреки напредналите му 68 години и въпреки заявеното от него, че поболялото му в затвора сърце жадува само за „мир и човещина". Отървава се с присъда от пет години строг тъмничен затвор. Излежава три години, два месеца и четиринадесет дни. Вече с диабет и болно сърце е освободен, по нареждане на всесилния тогава министър-председател Вълко Червенков. Вероятно, за да не умре в затвора. Парадоксално, но Трифон Кунев се колебае дали да приеме помилването. Вътре има приятели, а навън го чакат агентите на Държавна сигурност (ДС). А и не желае да тревожи близките си, за които би било опасно да го приютят. Все пак го приема в дома си сестра на негов приятел от младини. Месец на свобода и ДС започва да го разработва с лесно предвидимото кодово име „Камиларя". За трите години до смъртта му (1 февруари 1954 г.) папката с доноси от навъртащи се около него агенти не спира да нараства.

Така, в преследвания, унижения и тормоз, минава животът на неудобния за властта преди и след 1944 г. писател, поет и сатирик Трифон Кунев.

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!