Старата ни столица, която само преди дни отбеляза своя празник, е била неведнъж жертва на големи и опустошителни пожари в миналото.
В Търново пожари избухвали по-рядко отколкото в София, Пловдив и другаде, през известен интервал от време, но когато избухнат биват големи и стихийни. Един такъв пожар можело да се сравни на двегодишен непрекъснат пожар. Самият Петко Рачов Славейков се вдъхновил да напише стихотворение за един от големите пожари, когато бил ученик.
Поглед назад: България отново на три морета
Голяма част от сградите в старата столица са били паянтови и застроени по хълмове, като амфитеатър, къща върху къща, с тесни и криви улици. Това позволявало в града да стават големи пожари, които са описани в някои черковни книги.
През 1680 г. пожар изпепелява Търново, а от целия град остава само една къща. Огънят избухва в тогавашния квартал „Кая баш“ на 20 март и продължава няколко дни до днешната дата – 25 март. Оцелява само къщата на стария Ибрахим ага. През 1818 г., на Велики четвъртък в три часа, целият „Баждарлък“ – главната чаршия, бива изпепелен. На 28 май през 1845 г., също в три часа, избухнал стихиен пожар, който унищожил всичко от брашованския дюкян. Огънят преминал през джамията на „Баждарлък“ и стигнал до църквата „Св. Богородица“. На следващата 1846 година, когато султанът е идвал в града, пепелищата са били пометени, а от двете страни на улицата са били наредени дъски, за да няма грозен вид.
През 1846 г. пожар тръгнал от един дюкян и стигнал до къщата на Никола Петков, но турците го спрели да не изгори полицията им, която била една стара арменска къща, в която се намирал и харемът на пашата.
На 4 юли 1848 г. Търново е горял стихийно отново няколко дни. При пожара са били унищожени двете тогавашни български училища с 600 къщи. За този пожар се запазила следната бележка: „На 4 юлий 1848 г. избухна пожар през нощта около 3 часа и направи на пепел 600 къщи, 400 дюкяна, 7 хотела или хана, 1 джамия и 1 човек. Огънят се подхвана от джамията на Баджарлък, стигна до църквата „Св. Никола“ и повърна до бояджиите. Двете български училища не можаха да се спасят от този пожар“.
По този повод народният поет Петко Рачев Славейков пише като ученик стиховетe.
Страшен пожар се появи, Търново града изгори, Варош махала опожари, Разплака, млади и стари. Стари и млади плачеха, Търговци стоки влачеха, На края да я изнесат Тогаз огъня да гасят. Но огънят се умножи, Чак до церква доближи, До церков „Св. Никола“. Като се буйно въздигна, Чак до черква достигна. Когато града гореше, От нийде помощ не беше, Син-желт се пламък дигаше Чак до небето стигаше. Сутринта кат’ се разсъмна И огънят се утихна, Горки изгорели дечица, Голички с по една ризица, Без дом, без школа остали, Пред церква се събрали Пред церков Св. Никола (При изгорялата школа), Там под сушинка да седят Изгорели книжки да четат . . .
Историкът Владикин за тези пожари е писал: „Дали при тия стихийни пожари всички са били обхванати от ужас и грижи да се спасява покъщнината им, или е имало все някой незнаен Нерон да съзерцава огнените стихии, които са бушували по хълмовете на Търново – да следи как рояци искри са танцували в кълбестия дим, как падащи главни са съскали, като разгневени змии и как в огледалото на Янтра е клокочел пъкъл“.
При пребиваването на княз Батенберг една седмица Търново е горял от хана на Върбаноолу, около бакърджиите – до къщата на прочутата Бяла Бона. Пожарът унищожил целия западен край на Търново, като са изгорели около 30 къщи и 40 дюкяна. Оскъдните исторически сведения от 30-те години на 19 век показват, че при последния пожар, в който градът е нямал пожарна команда, са сформирани тулумбаджийски тайфи – някогашните огнеборци. Те са били снабдени с помпи „тулумби“, теглени от коне, няколко двуколки с бурета с вода, стълби и инструменти. Когато избухнел пожар, огнеборците препускали през града, а един тръбач съобщавал на гражданите с тревожни сигнали. Тези тайфи обаче били на доброволен принцип и когато пристигнели на пожара започвал пазарлък за колко жълтици ще гасят огъня.
През октомври 1887 г. Светослав Бойчев – първият българин, завършил курс по противопожарно дело в чужбина, е изпратен да сформира първата професионална противопожарна служба в град Търново след Освобождението. Командата е основана през следващата година и до 1894 година е имала четирима старши пожарникари, 12 младши и един командир. Тя разполагала с 4 действащи помпи и 3 бракувани, 10 бурета, 10 коня, 20 брадви, 10 канджи, 2 спасителни дебели въжета, 3 ръчни стълби и 1 въжена стълба. Всички инструменти са доставени на обществена сметка. На фасадата на пожарната бил закачен девизът „Който чуждото не пази, той свое нема“. До сградата на пожарната била разположена учебна кула, която служела за наблюдение на района за възникнали пожари.
Всички коне са били в боева готовност, а пожарникарите вършели и полска работа – жътва, коситба. При пожар, командирът отива с коня да ги извика и тогава заминавали да гасят. При пожар извън града се е искало предварително разрешение на кмета, който е определял колко ще струва гасенето.
През 1935 г. есента се доставя първият пожарен автомобил от Унгария, който е изпитан пред паметника на „Майка България“. За пръв път тогава се купуват и гумени ботуши за щатните пожарникари.
Добави коментар